Юрий Ковачев е популярен у нас най-вече със своя вегетариански кулинарен курс “VegiVeda”. През последните десет години около 700 човека благодарение на този курс не само са усвоили практически приложими кулинарни умения, но и са научили повече за вегетарианството, здравословния начин на живот според Аюрведа, както и основни понятия от Ведическото познание. Освен изявите си в кулинарията, Юрий Ковачев е търсен и като лектор по философията на Аюрведа. След няколко дни, на 7 февруари, предстои негова лекция на тема Петте коши /телесни обвивки/ в столичния център за творчество „Фрейле” (повече информация за събитието можете да открите на сайта на Фрейле). Много и разнообразни са така наречените светски изяви на Юрий Ковачев, но според самия него тяхната успешност в голяма степен е предопределена от неговия духовен път. Известен е и с духовното си име Югала-Кишора дас, затова част от въпросите, които ние от Vaisnava.org му зададохме са свързани с тази страна на неговия интересен и вдъхновяващ живот.
Как ти сам би представил себе си?
Дали по силата на това, че съм зодия близнаци или просто, защото съм си такъв, но моите интереси извън духовната ми практика, в материалната сфера, са много: имам увлечения в различни изкуства, по професия все още казвам, че съм бижутер, въпреки че от десет години вече водя Аюрведичен кулинарен курс. Така че, може би трябва да резделя нещата на две плоскости: едната обхваща материалната страна на битието ми, а другата е моето лично индивидуално преживяване, свързано с бхакти. Затова може би трябва да кажа, че съм бижутер, който води вегетариански кулинарен курс и в същото време стъпил на другата плоскост, мога да кажа, че съм ученик, който надявам се да не води до разочарование своя духовен учител и своите братя и сестри. Аз себе си не възприемам особено сериозно като ученик, но се опитвам да гледам все пак сериозно дотолкова, доколкото другите гледат така на мен и това ме мотивира. Мога най-общо да кажа за себе си, че съм човек с много и най-различни интереси. Някой разбиращ би видял зад това склонност да се наслаждавам, да консумирам света около мен, което е нормална позиция за всеки човек, защото в такава позиция ни поставя Мая, материята – да се опитваме да консумираме. И аз си давам ясно сметка, че съм на такава позиция.
Явно реализацията ти в материалната сфера не противоречи на духовната ти реализация?
Не, никак не противоречи. Но това не ме вкарва в заблудата, че много са чисти при мен нещата. Това по-скоро е някакъв дар, подарък: да мога да съм в такава позиция, да върша на материално ниво полезни неща и да изкарвам пари. Имам работа, която ми носи пари и в същото време тази работа е такава, че тя помага на много хора. Това не е измислено от мен, това не е някакъв мой план или някаква моя мечта, това е по-скоро наистина сценарий. Това е нещо, което ми се дава и аз го оценявам като подарък. И се плаша от това, да не дойде някакъв момент да си помисля, че аз ги правя нещата. Защото аз съм включен в този сценарий и ги правя по силата на този сценарий. Отстрани това изглежда така: имам курс, към който се стремят много хора, голяма част от завършилите го са доволни – научили са нещо, ползват го за свое благо и техният поглед е насочен към мен, все едно, че аз съм им дал нещо. Формално е така, от мен е отишло към тях, но то не е мое. И аз съм сигурен, че в момента, в който си помисля, че са мои нещата – те ще спрат.
Ако позволиш да те върна малко по-назад във времето: на каква възраст започнаха духовните ти търсения?
Винаги съм имал стремеж към Изтока. Още в най-ранните ми спомени,щом станеше дума било за музика или приказки или митове – това веднага събуждаше моя интерес. Западът никога не ми е бил толкова интересен. Възможно е да има значение, че съм роден там някъде на Изток, в най-южната точка на Казахстан, там където е Суфи културата. Макар че само съм се родил там и едва на годинка съм бил, когато са се върнали обратно моите родители. Нямам никакви спомени от това време, но мястото на раждане винаги има значение. И може би и това е дало някакъв принос в тази посока.
Но осъзнати духовни търсения се появиха по студентско време и пак свързано с Изтока: йога, мистика, окултни неща. Плюс латино-американските писатели, които пак засягат едни такива мистични работи, свързани с индианците от Латинска Америка. Понатрупа се доста материал от книгите, който започна да ме подбутва да си задавам стандартните въпроси: аз какво съм, защо съм, има ли ме, няма ли ме в действителност, имам ли цел, имам ли мисия – познатите неща. Много ми бяха полезни общуванията с един мой приятел, който е философ и художник и неговата жена.Често им гостувах, имахме много хубави разговори в тази връзка. Въпреки че те двамата бяха говорещи, но не практикуващи. Но явно разговорите си казаха своето, защото в един момент същият този приятел ми каза: Виж какво, Юрий, стига само говорене и само приказки, защото, ако искаш да разбереш нещата в дълбочина, трябва да започнеш някаква практика. И така ме подтикна към практика, която тогава беше хатха-йога при Венци Евтимов – става дума за 1987 година. Това беше един от най-важните за мен дни, когато не просто започнах йога, а влязох в режим, който Евтимов тогава препоръчваше на занимаващите се: да спра с алкохол, цигари, месото – изобщо всички такива вредни за пътя на йога неща. Този ден и досега го помня много ясно. Има такива специални дни, които да ги помниш винаги, дните в които променяш изцяло живота си не на думи, а реално. Впечатленията от този ден са ярки и силни, неизтриваеми и незабравими. Излизайки на терасата, където живеех на квартира, видях съвсем реално, че небето беше не просто синьо, а електриково-синьо, листата на дърветата /където вече се бяха появили такива/ бяха не просто зелени, а електриково-зелени. Цветовете бяха преекспонирани и това не беше резултат от някакви упойващи средства или пък някаква повреда във сетивата ми, защото това беше моментално, като светкавица, като блясък и означаваше: днес е денят, отсега започвам. Една такава убеденост и решителност, която не идва в резултат от много мислене и мъдрене, не, просто отгоре – Бам! Светкавицата – и ти става ясно. Това го приемам като мое индивидуално преживяване и не бих препоръчвал на човек, който иска да направи промяна на живота си да го прави по този начин, но при мен се случи така.
Доколкото разбирам, то човек и да иска не може да го направи така, защото ти не си го направил, а то ти се е случило.
Да, но понякога ме питат как е по-добре: отведнъж ли да откажеш всичко или стъпка по стъпка, малко по малко. На мен ми е трудно да давам съвети, защото, ако кажеш „да”, захвърли всичко, а я няма вътрешната убеденост… Ние сме устроени така, че да консумираме, да търсим и получаваме удоволствие консумирайки и когато ти откажеш неща, които са ти носили удоволствие, а насреща нямаш нищо – трябва да си мно-о-го мотивиран, за да можеш да устискаш на това да не получаваш нищо, а в същото време да продължаваш. В този смисъл аз съм много облагодетелстван, защото не ми се е налагало да потискам желание за цигара, или за кафе или за алкохол, или за месо…
Те те напуснаха сами, така ли?
Напълно. Това беше стартът на моята практика в йога.
Но истинското ми осъзнаване в духовна посока дойде, когато срещнах бхактите. За моя радост и късмет се срещнах с Радха-Валлабха, много интересна и спорна личност още по онова време, а след като напусна този свят, стана още по-интересна и още по-спорна. Той е един от първите представители в България на ИСКОН. За мен привлекателно беше това в нашите срещи, че до този момент аз се изживявах като човек, който знае доста за йога и за философията, защото бях чел много, защото вече практикувах, но нашите почти ежедневни срещи през лятото на 1988 г. почти неизменно завършваха с това, че той ме посичаше с меча на истинското знание. Аз се опитвах да правя някакви защити, някакви аргументации, но виждах как ми липсва знание. Казвах си, че утре като се видим, аз ще съм подготвен, прибирах се и започвах да ровя из книжките за аргументи за моите тези, които обаче след това той отново лесно и умело разбиваше и така докато аз не се предадох. Да се предам означаваше следното: да приема неговата позиция. И едва тогава, той ми даде да послушам една касета, на която имаше запис: Шрила Прабхупада пееше една мантра. Този глас ме впечатли много, беше много въздействащ. И така вече съвсем нарасна интересът ми и започнахме дружба с Радха-Валлабха. Това беше още по социалистическо време и те есента имаха проблеми, че им бяха разбили центъра, бяха останали без място за събиране и аз им предложих моята квартира и до неговата смърт по Коледана същата година, а и след това се събираха при мен. Аз опитвах храната, която приготвяха /носеха я готова/. Слушах лекциите. Все още не задавах въпроси, задавах ги после в лични разговори. Така започна моят интерес към бхакти. Единственият недобър резултат беше, че си зарязах хатха-йогата, макар и за месец- два, но впоследствие си възобнових заниманията – просто е глупаво да си зарежеш заниманията с хатха-йога. Накратко това е моето начало на истинското осъзнато търсене на духовното.
Какво те задържа вече 28 години на пътя на бхакти йога?
Аз имам една такава позиция, че човек веднъж стъпил на тази линия – няма падане. Отстрани формално може да изглежда като падане: човек да се върне към живота на обикновен гражданин, да нарушава обети, но вътре в сърцето му винаги това го има и в някакъв момент то отново ще му даде сила да се върне там, където е бил. Така че бих казал, че самото бхакти не те пуска. Защото се е случил онзи малък проблясък вътре в сърцето, който няма как да се закрие вече. И душата е отреагирала на този проблясък. Тоест това е една такава светла нишка, която е пробила материалните слоеве, свързал си се видимо с нея и край – тя е неизтриваема. Защото, ако почна да говоря, че ме задържат моята практика, моята вяра във гуру – това ще са някакви допълнителни неща, които не че няма да са верни, но истинската сила, която те държи не зависи от теб. Може би възниква сякаш една фаталистична обреченост, че нищо не зависи от нас. Не е чак така, нищо да не зависи от нас, но много малко зависи от нас. Имал съм много сериозни сътресения и сривове в живота си преди още да имам своя гуру като официално обвързване, като ритулното предаване и приемане на ученик-учител и учител-ученик.
Колко време мина от тръгването ти по бхакти пътеката до инициацията ти?
Мина много време. С Тиртха Махарадж се запознах някъде 1993-94 година и за мен беше много странно неговото поведение, неговото разбиране за нещата, защото се разминаваше в някаква степен с онова, което бях виждал и научил в ИСКОН. Аз не съм бил в ИСКОН като последовател и търсещ инициация, но те всички бяха мои приятели и много често ходех там, обикновено веднъж седмично. Тогава Ямуна организираше открити лекции в нейната квартира, ние бяхме и съседи, познавахме се от ИСКОН, тъй като и тя често идваше там, въпреки че нея я гонеха, защото я смятаха за представител на алтернативните, лъже-бхакти и идва с цел само да мъти водите, а не да се поклони на божествата. Та тя организираше онази лекция и аз още ясно помня някои от нещата, които ми направиха впечатление. Например това, че докато хората се събираха /дойдоха десетина човека/ някой донесе шоколадови бонбони и Тиртха Махарадж не отказа, взе си и с голямо удоволствие си изяде бонбона. За мен това беше шокиращо, защото си казах: какъв е този санняси, който яде шоколадови бонбони. Но въпреки това Гурудев каза, че той още от първата ни среща е разбрал, че работата ще стане между нас, така да се каже, харесахме се взаимно. Аз имах неговата поддръжка не като негов ученик, а като негов приятел, защото нашите взаимоотношения бяха такива – приятелски.
Когато заминах за Москва, от 1996 г. до 2001 г. аз живях там, имахме кореспонденция бегла и кратка, три писма, в които той ме окуражаваше, даваше ми някои общи наставления. За мен беше много приятно, че продължаваме да имаме някакъв контакт. В Москва имах възможност да видя много различни учители, най-вече от ИСКОН, но и от други линии. Запознах се с хората, които представят ашрама на Шридара Махарадж и неговият наследник тогава Говинда Махарадж и с тях имахме доста близки контакти, подаряваха ми книги, такива, каквито в ИСКОН нямаше. Тогава разбрах, че бхакти йога не е непременно само ИСКОН и това беше важно, то внесе успокоение в мен. Имах много информация, много срещи с различни хора.Даже имах личен даршан със Говинда Махарадж, който направи голямо посещение, прие много ученици, а аз филмирах цялото това нещо. Но не трепна в мен нищо, така че да пожелая да съм негов ученик . Формално можеше това да стане, даже моите приятели ме подканяха. Но не съм имал никакъв порив персонален: да искам някой да ми е наставник, да ми е учител. Докато не се върнах през 2001 г. окончателно от Москва. И ето че юни месец още слизайки на гарата и тръгвайки да се разходя из София виждам един голям плакат, на който пише: отворена лекция на Тиртха Махарадж и Садху Махарадж. Аз разбира се отидох вечерта, видях се със Тиртха Махарадж, той ме запозна със Садху Махарадж. Тогава видях първите български ученици на Тиртха Махарадж – Рам Виджай и Хари Лила. Запознах се със тях и започнахме да дружим. И когато в разговори стане дума за практика, аз казвам, че най-добрата практика, най-реално достижимата за нас, тази която може да ти даде реална представа за практика – е да служиш на бхактите. За мен това не са празни приказки, защото моят проблясък, че Тиртха Махарадж е моят гуру дойде благодарение на бхактите. Те бяха онази пречистваща сила, която ми позволи да видя, че Тиртха Махарадж е моят гуру. Защото това са някъде към десет години откакто ние се познаваме с него и никога не ми беше минавало през главата, че това е моят учител. Всичко идва чрез бхактите. Кришна сам го казва, че за него най-голямото удоволствие е, когато служиш на бхактите – те да са доволни от това служене, не директно на него, а на неговите преданоотдадени. За мен това е огромната пречистваща сила.
(Следва продължение)
автор: Прем-гопал дас