(От Рамвиджай, 16 август 2023, Лудащо)
Оригинално мислене
Какво представлява процесът на мислене?
Нека разширим въпроса: ние като човешка конструкция сме много подобни. Може да се каже, че разликите в нашето ДНК са много, много малки. Умът ни е устроен по един и същи начин. Може ли да се каже въпреки това, че мислим различно? Ако да, от какво идва тази голяма разлика, която можем да наблюдаваме в мисленето на различните хора, култури, времена?
Още няколко въпроса искам да задам на вас и на себе си. Какво представлява оригиналното мислене? Какво представлява оригиналната мисъл?
Два цитата. На единия не знам източника, но Гурудев го повтаря: „Ако си мислите, че казвате нещо оригинално, не сте чели достатъчно.” И другият е на Шридхара Махарадж по темата: „Самостоятелно мислене – колко ниска концепция.”
Защо споменавам това? Защото в днешно време е почти в култ самостоятелното мислене, критичното мислене и оригиналната мисъл. И обратно на това, следването на авторитети е почти срамно.
Влиянието
Темата на днешната дискусия, както вече всички сте разбрали, е влиянието. Защото в повечето случаи ако човек смята, че провежда оригинална мисъл, означава, че просто не познава влиянието, под което произвежда тази мисъл. Това е признак на илюзия и се свързва добре с идеята за непознаването на авторитетите, защото ние следваме авторитети, но просто в някои случаи не знаем кои са.
Защо толкова смело твърдя това? Защото оригинална мисъл няма. Изключвам това, че оригиналната мисъл принадлежи на Кришна. Но почти няма човешка оригинална мисъл. Затова малко или много нашето мислене прилича на това да сме фенове на определен футболен отбор. Левски ли е по-добър или ЦСКА? Ние чуваме определени идеи, голяма част от тях докато сме по-млади, формално или неформално изучаваме тези идеи и процесът завършва с припознаването им: „Това е мое!” След което изразът е: „АЗ мисля еди как си”. А защо така мислиш? Отнякъде е чуто. Харесало ни е. Прието е. Станало си е мое; авторитетът е изтрит или неизвестен. Бих казал, в 99% от случаите това е ситуацията.
Това е причината, поради която в нашата традиция толкова много се държи на познаването на авторитета. Исак Нютон, когато са го питали как е могъл да направи такива големи постижения във физиката, неговият отговор бил: „Това беше възможно единствено, защото бях стъпил върху раменете на титани.” Тоест, аз познавам моите авторитети през вековете. По подобен начин работи и нашата парампара[1]. Тя също не е биологична. Както в случая с Нютон, той не е имал шанса да познава всички свои авторитети като личности, но със сигурност е осъзнавал техния принос във времето, което му е позволило да сложи още едно камъче по пътя. Целта на парампара е да бъдем свързани обратно с Абсолюта – там е първото камъче – и ако имаме късмет, и ние да сложим едно камъче за следващото поколение.
Сигурно ще си кажете: каква е връзката с мисленето? Парампара е мисъл. Тя е мислене. Разбира се, тя е много повече от мисъл, но по отношение на интелектуалния капацитет на човека тя е мисъл. Ние можем да продължим тази мисъл. Това не е оригинално мислене. Дори не е и критично мислене в модерния смисъл на думата, който също в момента много се преподава по университетите. Какъв вид мислене е тогава? Какъв вид мисъл е това да продължиш парампарата, в която участваш?
Качествените въпроси
Една скоба; понеже ние разполагаме с различни капацитети – мислене, воля, чувства – традицията дава инструменти за всички тези капацитети да бъдат вкарани в употреба. Когато ние се срещнем с бхактите, понякога задаваме въпрос и получаваме отговор на друг въпрос. Причината е, че задаваме глупави въпроси. И учителите осъзнават, че няма смисъл да отговарят на глупав въпрос. Интересно е, че качествените въпроси са част от писанията. Не само отговорите! Качествените въпроси са зададени от светците, за да могат бъдните последователи да ги зададат за себе си. Ние си мислим, че само отговорите са важни. Но свещените писания ни учат и кои въпроси са важни. Нужно е да настроим въпросите си спрямо традицията и свещените писания. Да позволим да синхронизираме желанията си с желанията на светците. Защото какъв е паспортът за влизане в духовния свят? Горещото желание. Но ние го нямаме! Целта на учителя е да събуди в нас това желание. И един от инструментите е като ни се каже кои са важните въпроси. А това е начин на мислене.
Какво пъхаме в печката?
Ние нямаме оригинално мислене. Умовете на хората имат много подобен капацитет. Капацитет в смисъл, че те работят по един и същи начин: печка, печка, печка. Отваряме вратата на печката; какво пъхаме вътре? Това е разликата. Тази разлика се нарича влияние. Ние имаме някакъв избор какво ще пъхнем в печката. Защото тази печка работи. Реотанът нагрява, акълът върти. Единствената разлика между нея, нея, него, него, нея, него и така нататък е какво ще пъхнеш вътре. Защото самият процес на мислене е даден, разликите са малки. Гурудев казва, че нашият начин на мислене, софтуерът, е до голяма степен зареден от Аристотел. Ние на практика нямаме достатъчно добро осъзнаване какво би било не-аристотеловото мислене. Тази програма е заредена в нас. И оттук нататък каквото влезе на входа, то ще мине някаква обработка в тази машина и ще даде изход. Моята теза е, че има малък контрол върху самата обработка, нулев контрол върху изхода, и единственото място на контрол е входът.
Смятаме ли, че е безвредно да се слушат глупости? Въпрос към себе си. Това не е без последствия. Не може да си казваме: „Аз ще пъхна в тая машина каквото и да е, и страшно няма.” Хората не сипват бензин в дизелови двигатели и обратно, защото системата се чупи. Тази също се чупи.
Мисленето като процес съществува; ние може да не го признаваме, няма проблем, но то съществува и работи; и резултатите ще са различни в зависимост от това какво се вкарва на входа.
Потребител и използван
Един пример: има много спорове, но един по-модерен спор е между по-капиталистическите и по-социалистическите виждания. И двете тези съществуват паралелно и част от хората се записват към едната, част от хората се записват към другата. Те слагат тази идентификация: „аз съм това, аз съм това”. Но какво всъщност е реалното действие, което са извършили? То е просто избор на влияние. Мога да се изживявам като социалист, но аз не съм измислил социалистическата идея. Аз съм потребител. И както съм потребител, така съм и използван. Аз мисля, че ползвам тази идея по някакъв начин, но истината е, че тази идея ползва мен. И така е с всяка идея. Днес обсъждаме идеи, които са на десетки хиляди години. Кой кого използва? Те са оцелели. Те са тук отпреди нас, ще останат и след нас. Кой е по-траен?
Свободният избор
В тази връзка голямата част от смисъла на нашия живот е да изберем идеята, на която да се посветим. Да изберем източника на влияние и да позволим на това влияние да ни използва напълно. И тогава крайният резултат ще е още едно камъче в тази линия. Ако тази идея, това влияние ни използва напълно, ние ще го продължим. Настройване на същата вълна, хармонизиране с тази идея – и ние я продължаваме. Аз мисля, че не е срамно да позволим на една ценна идея да контролира живота ни.
Свами Прабхупад на безброй места говори за свободната воля. Той дава едно обяснение, което е останало за поколенията и то е, че човешкото същество разполага с минимална свободна воля. Какво чува драгият читател? „Ти имаш свободна воля.” Ама тя е малка! Е малка е, ама я имам! Драгият читател не приема това, което Свами Прабхупад казва. Прабхупад навсякъде повтаря: „Имате минимална свободна воля. Тя е същата като на Господ, но е много малка.” Какво чува драгият читател? „Тя е като при Господ!” Втората част остава неразбрана. Малка, малка – колко да е малка? Идва Гурудев, слага следващото камъче и наистина обяснява точно какво Свами Прабхупад е имал предвид под „малка”. Той казва: „Да, имате свободна воля. Имате право да кажете „Да”.
Между другото това е много мистично. Защото ние можем да кажем и „Не”. Даже по-скоро казваме „не” постоянно. Ние сме в едно постоянно „не” – и това е този живот, който имаме тук. Тоест, това използване на свободната воля е генераторът на карма. Това е приемането на всичкото влияние, което ние не трябва да приемем. Но тази свободна воля има и правилна употреба. И правилната употреба на свободната воля е нейната жертва.
Парадокс и дуалност
В една ягя примерно се предлага жито; това жито бива унищожено и то се трансформира в нещо по-висше. Жертвата е това. По много подобен начин, да кажеш „да” на Господ означава да използваш правилно свободната си воля и да трансформираш своето желание в желанието на Абсолюта. Жертвата на свободната воля е хармонията между душата и Бог. Жертвата на тази мъничка свободна воля, която имаме, води до голямата свобода да бъдем напълно подчинени по свое собствено желание. Както всяко друго нещо в трансцедентността, двете крайности се сливат и стават парадокс. Свободата и робството се превръщат в абсолютно едно и също нещо, и това е трансценденталната любов. Свобода ли е? Да, свобода е. Робство ли е? Да, абсолютно! Това ли е естественото състояние на нещата? Да. В крайна сметка материалният свят създава дуалността. В трансценденталния свят няма дуалност. Парадоксите са реалността там. В материалния свят парадоксът е невъзможен. Той е парадокс. Защото не стигат измеренията. Няма достатъчно измерения, парадоксът не може да се побере, не си намира място. Но в трансценденталния свят, където измеренията нямат ограничения, всички невъзможни неща съществуват.
Откъде идва и накъде ни води?
Днешният разговор наистина е само за един аспект от нашето съществуване – по-специално за влиянието и нишката на мисълта. Важността на темата произхожда от това, че в нашия ежедневен живот авторитетите са почти напълно унищожени. Тази дискусия има за цел единствено да събуди нашето внимание следващия път когато чуем нещо интересно да си зададем въпроса: Това какво е? Откъде идва? Накъде ни води? Синхронизирано ли е с нашата висша цел? Или е нещо друго? Защото каквото влезе в този ум, то ще произведе резултат. И трябва да сме много-много внимателни какво допускаме да влезе в него.
Например, нашите умове много харесват да бъдат захранвани с критика. Това е вкусно! Дъвчеш много приятен вкус. Веднъж когато това нещо е влязло, можем ли да бъдем спасени от негативния резултат? Глътнал си отровата; ще ти се размине ли? Не, няма. Изборът свършва в момента, в който процесът започва. Това е последният момент, в който можем да се отървем. Когато процесът започне, ще има и резултат. И просто за информация: какъв е този резултат в този конкретен случай? Това, което ние критикуваме, ще дойде при нас. Това, което критикуваме, не е нещо, което искаме да дойде при нас. Но ако има сигурен начин да го поканим, ето го. Затова учителите казват: „Не критикувай.” Просто пример за това как работи умът.
Добрата новина е, обаче, че точно защото тази система на финото умствено тяло е една и съща при всички хора, затова и приносът на светците, които идват преди нас, е приложим. И нашата цел като ученици е да повярваме на тези светци преди нас и да се опитаме да приложим тяхното мислене и практики в нашия живот. Ние трябва да приемем техния живот като формула, която прилагаме в своя живот. И както магията е проработила за тях, така ще проработи и за нас. С което разбира се не се опитвам да кажа, че ние постигаме с лични усилия, а че просто до това се свежда нашето задължение като ученици. Извършвайки това задължение, поканваме милостта.
В заключение, много внимателно трябва да избираме източниците си на влияние. Въпроси, коментари, забележки?
За критиката
Въпрос на Бхагават Прасад: Понякога в очите ни се набиват неща, които съвсем естествено не одобряваме. Как да избегнем критиката, без да казваме на черното бяло?
Рамвиджай: Много добър въпрос. Критиката не е винаги лоша. Ще се опитам да дам примери за случаи, когато трябва да има критика. Има няколко аспекта, които трябва да се вземат предвид. Единият е: каква е моята мотивация? И другото: това част от моите задължения ли е? Според мен когато отговорите на тези два въпроса са правилни, трябва да има критика. Първо за мотивацията: ние много често критикуваме, защото нещо ни създава дискомфорт или защото имаме необходимост да се почувстваме значими, по-добри от някой друг. Мотивацията обаче трябва да бъде стриктно в полза на този човек. Трябва да сме дълбоко убедени, че това действие, което ще извършим, тази критика или корекция, е в полза на този човек. Това е първо.
Понякога то може да е от полза за този човек, но може да не е наша работа. По принцип този вид дейност стандартно е резервирана за учителите. Понякога учителите могат да дадат това задължение на някой от бхактите. Например, ако Бхагават Прасад има задължението да се грижи за храма, то с това задължение идват и определени права. Защото правата и отговорностите винаги вървят заедно. И не можем да очакваме, че той може да се погрижи за храма, без да има определени права.
Третият фактор е, каква е връзката ни с този човек, който ще бъде критикуван. Никой не слуша критика. Единственият шанс някой да чуе, да успее да си вземе нещо положително, когато го критикуват, е ако той има близка връзка с този, който го критикува. Станаха три: 1.мотивацията е да помогна; 2.това ми е работата; и 3. достатъчно близък съм, за да мога да го направя.
Разбира се, това очевидно изключва да критикувам този човек пред други хора. Защото как му помагам по този начин? Във всеки случай това е разговор между мен и този човек – в негова полза, защото това ми е работа, и защото съм достатъчно близък с него да има някакъв шанс той да ме чуе. С тези много условности – има начин да се критикува. Но наистина това не е рядкост – хората да имат нужда от корекция. И подборът на инструменти как това да се случи не е лесен. Надявам се това хвърля известна светлина.
Бхагават: Да, разбира се! Аз имах предвид също така критиката вътре в собствената мисъл.
Рамвиджай: За това мисля, че Гурудев е дал много добра рецепта. Той е казал, че има три начина: ако обидя наум, моля за извинение наум; ако обидя с думи, моля за извинение с думи; и ако обидя с действие, моля за извинение с действие. Съветът е както е извършено действието, така трябва да бъде извършена и корекцията.
За егото и смирението
Защо не искаме да слушаме критика? Има нещо в нас, което го боли, когато ни критикуват – това его. Знаем, че грешим, но има нещо, което не иска да допусне тази корекция. И мисля няма да е преувеличение ако кажем, че именно тази сила ни спира по духовния път.
Третият стих на Махапрабху[2] поставя целта: „Ние трябва да сме по-смирени от стрък трева, по-търпеливи от дърво… Само в това състояние ще можем да възпяваме святото име на Бога.” Този стих е ключ; и не просто ключ, а загадка. Истинското възпяване на святото име, обожанието на Абсолюта, може да се случи само в състояние на абсолютно смирение. У светците, които по един или друг начин са се докоснали до Абсолюта, имали са шанса да Го зърнат, да Го усетят, тази гледка и преживяване не оставя място за его. Просто те притихват когато виждат красотата на Абсолюта. Мисля, че е абсолютно сигурно да се каже, че ако в нас има някакво его, ние не сме Го видели. Защото този, който Го е видял и усетил по някакъв начин, в неговото същество е невъзможно да остане това его.
Дава се този пример: слънцето влиза в пещерата – какъв е шансът на мрака да остане!? Мисля, че всеки го разбира – тъмнината просто не може да остане вътре. И защо тъмнината не може да остане? Защото тъмнината не съществува. Тъмнината е просто липса на светлина. Тъмнината не е същност, тя не представлява нищо. По странен начин, нашето фалшиво его е тази сянка, то е тъмнина. Тоест както тъмнината в пещерата не съществува, защото светлината може да я премахне, по абсолютно същия начин фалшивото его не съществува в досег с Бога.
И ако този Трети стих е мистерията, той започва да дава и съвети как може да се работи с тази ситуация: „дай уважение на всеки, но не го чакай за себе си”. Защото фалшивото его стои на пътя на нашата способност да възприемем истината и това, което е добре за нас. Аз мисля, че нашата незначителност може да бъде осъзната само в светлината на Бога. Екстремните изказвания, които четем в стихотворенията на Бхактивинод Тхакур, които даже се превръщат в бхакти-фолклор: „аз съм толкова паднал, аз съм червей” и т.н., ние трябва да разберем, че Бхактивинод Тхакур това го е видял. И че неговото екстремно виждане – това е светлината на Абсолюта. Имитацията е нищо. Да се имитира това чувство не води до нищо. Някои неща е добре да се имитират; защото задават въпроса: как човек се учи да ходи, как се учи да говори – всичко е имитация. Но в тази имитация трябва да има искреност. Искреното желание да се науча, затова го имитирам. А не лицемерието, че се чувствам по този начин, както Бхактивинод Тхакур се чувства, когато говори за бхакти.
Когато получаваме критика, трябва да се сетим за този стих и да си спомним, че светците биха действали по друг начин. Доколкото можем, защото най-вероятно не е лесно.
Мотивацията според гуните
Критиката идва и ти нямаш контрол да си избереш кой да те критикува. Ако този, който критикува, е интелигентен, той ще може да определи основната гуна, под чието влияние ти се намираш. И оттам той ще насочи критиката си. Ако правилно е определил, че основната гуна, под която се движиш, е тама-гуна, той трябва да направи усилие да те уплаши. Трябва да аргументира защо те критикува с последствията от това какво ще ти се случи, ако не промениш себе си. Страх. Ако той е определил правилно, че ти основно се намираш под раджа-гуна, трябва да възхвалява ползите, които ще получиш, ако се промениш. И ако правилно е определил, че ти си основно под влияние на саттва-гуна, трябва да ти напомни, че това е твоят дълг.
Тогава, позовавайки се на тези три принципа, намалява персоналният ефект. Което повдига един друг въпрос: къде свършва влиянието и къде започва манипулацията.
В съда как съдията се обръща към представителите на различните варни[3]. Когато съдията говори към брахмана му казва: „Кажи!” Ако идва кшатрия му казва: „Кажи истината!”, защото кшатрията винаги изпълнява инструкциите. Ако е ваишия му казва: „Кажи истината и ще те възнаградя.” И ако е шудра: „Кажи истината, иначе ще те накажа.” И причината е, че всъщност брахмана е под влияние на саттва-гуна; на него е безсмислено да му кажеш: „Кажи истината!”, защото брахмана говори само истината. На кшатрията трябва да му кажеш: „Кажи истината!”, защото не е брамин, но може да се подчини. При него има достатъчно високо ниво на чувство за дълг и той ще го изпълни. Към ваишия, който е в раджа-гуна, се обръщаш с наградата: „Кажи истината и ще те възнаградя; и шудрата го плашиш: „Ще те накажа!”
За страха и вярата
Сарасвати: Направи ми впечатление, че каза, че страхът е тама-гуна. Дали това идва оттам, че в материалния свят една от основните емоции е страхът?
Рамвиджай: Основно защото страхът е невежество. Просветеният няма страх. Страхът е също илюзия. Защото какво можеш да направиш от това, че се страхуваш? То е просто страдание! Нещата пак ще се случат по същия начин. Чистото страдание е тама-гуна. И всъщност страхът е мотиваторът на тама-гуна. Защото тама-гуна е по принцип в инертно състояние, в бездействие. Човек не го интересува собственото му благополучие – алкохолик, наркоман. Единствено ако успееш да го уплашиш. Как хора спират цигарите? Да пушиш е действие в тама-гуна, няма полза от него. Някои хора успяват да спрат цигарите, докторът им казва: „Ей!” Това, че му казваш, че е хубаво да не пуши не му помага. Другото е, че животните почти изцяло ги управляват със страх. Те също имат раджа-гуна, затова там е комбинация. В западната култура на тия два мотиватора им казват „тояга и морков” – те кореспондират основно на тама-гуна и раджа-гуна като мотивация за действие.
Сарасвати: Понякога страхът просто влиза в нас и пълзи. Какво можем да направим срещу това.
Рамвиджай: Аз мисля, че страховете са форма на невежество. Защото това, което има да ни се случи, ще се случи. Ние просто страдаме. Страхът е само страдание. Не искам да отрека ролята на страха, има нужда от страх в материалния свят. Но „Абхай” е духовна титла. Това означава, че духовните хора нямат нужда от този страх. Защото тяхната вяра е заместила изцяло този страх. Страхът е защитно средство. По същия начин и вярата е защитно средство, но на много по-високо ниво.
Сарасвати: Възможно ли е ако засилваме нашата вяра, страхът да намалее?
Рамвиджай: Сто процента! То е обратното. Вярата унищожава страха напълно. Аз в нито един момент не съм се опитал да дам съвет да се работи със страх. Просто споменах на темата „Даване на критика” като манипулативна техника ползването на страха като инструмент. Не че смятам, че е хубаво да се работи със страх. Но ако няма никакъв друг инструмент, това също е инструмент.
Трите въжета
Волен: Понеже ти каза, че страхът е невежество, трябва да има начин да се справим с тама-гуна без да ползваме тама-гуна. Как да го направим?
Рамвиджай: По принцип във влиянието на трите гуни върху човека има преобладаваща. Мислите, думите, действията стоят в определена гуна. Човек, който основно се намира в саттва-гуна, много рядко можеш да го видиш да прави нещо в тама-гуна. Причината е в доминирането, едната гуна доминира. Ако основно се намираш в тама-гуна – което е почти невъзможно – но ако има все пак голямо количество от това влияние върху нас, и раджа-гуна, и саттва-гуна са полезни. Да речем, човек е занемарил външния си вид тотално, седи в депресия – депресията е тама-гуна – не излиза от къщата си, в главата му са тъмни, негативни мисли. Всяко действие, което той извърши, ще е от полза. Защото действието е основно в раджа-гуна. Тоест това е блатна вода, която се задвижва. Отива на планина, прави преход – нищо благородно няма в това, но ще му помогне. Слънцето те огрява, изкарва лошите мисли от главата ти, движението те изкарва от това застояло, блатно състояние; идва желание за удоволствие. В тама-гуна и това няма, ти не искаш собственото си благоденствие в тама-гуна. Депресия, „искам да ме няма” – ти не търсиш дори удоволствие. Раджа-гуна, която по принцип не е полезна, ако си в тама-гуна е полезна.
Ако си обаче много в раджа-гуна – в момента почти всички хора са жестоко в раджа-гуна – основният фактор, която те движи, е удоволствието, изпълняване на желания, власт, пари, артха (благоденствие) – всички тези неща дългосрочно докарват страдание. Тоест, ако си много в раджа-гуна, това отново връща тама-гуна в играта. На такъв човек да му кажеш: „Иди спортувай, иди на планина” няма смисъл. Или да му кажеш: „Ти работиш по 12 часа, почни да работиш по 16” – това е раджа-гуна също. То няма смисъл за него, той Е в раджа-гуна. Него трябва да го изпратиш да свърши работа без пари. Някакво добро дело – без пари. Да ходи да измие чиниите в ашрама, да направи превод на лекция; трябва да направи нещо, от което няма директна полза за него, за да може да започне да действа на нивото на саттва-гуна.
Саттва-гуна не е духовна, това трябва да се знае. Думата гуна значи „въже”. Тоест, всяко едно от тези три въжета е въже. Но добрите дела са в саттва-гуна. Знам, че за някои това може да е ново. Идеята е, че доброто дело създава добра карма. Добра карма значи здраве, богатство, благоденствие, щастие. Това е, което те държи в саттва-гуна. Тоест това е въжето. Чувстваш се добре, какъв ти е проблемът? В саттва-гуна ти се чувстваш добре. Няма мотив за нещо по-висше.
Тоест, на човека в тама-гуна се препоръчва каквото може да прави в дейности в раджа-гуна и саттва-гуна. Голямата част от нормалните хора са в раджа-гуна; тама-гуна в голяма доза е отклонение, там вече ти не можеш да действаш. В раджа-гуна са нормалните хора и за тях е абсолютно необходимо да имат саттва-мисли и да извършват саттва-дейности. И хората от саттва-гуна трябва да преминат към бхакти. В писанията се казва, че саттва-гуна е основата, от която се тръгва по духовния път.
Карма и бхакти
Има голямо неразбиране какво е религиозна дейност, какво е добро дело и какво е бхакти. Това не е едно и също. Карма-йога е йога, но не е бхакти-йога. На външен вид много си приличат. Защо? Защото карма-йога означава: аз отивам и свършвам нещо, на което няма да ползвам плодовете, тоест моят труд е дарен. Това е карма-йога. А при бхакти-йога аз отивам и свършвам нещо, и моят труд е посветен. При бхакти-йога мотивацията на действието не е добрата карма. Защото при карма-йога подобряваш кармата си с този вид йога. И да, извършването на карма-йога ще те докара до саттва-гуна, откъдето можеш да продължиш нататък. Но бхакти-йога прескача всички стъпала и не генерира карма, тя не създава нито добра, нито лоша карма. Дори човек в трагична тама-гуна може също да извърши бхакти. Достатъчно е просто добро отношение към Господ, добро отношение към бхактите, нещо да помогнеш. Защото има чист мотив.
И този дълъг отговор на твоя въпрос е, че всъщност най-лесният начин е когато човек безкористно посвети себе си, своите дейности, резултата от своя труд на Господ. Това е абсолютно пречистващо всички видове гуни – тама-гуна, раджа-гуна и саттва-гуна, и трите ги унищожава.
Но ако човек не може това – нека извърши нещо на нивото на саттва-гуна. Ако не може на саттва-гуна – да свърши нещо на нивото на раджа-гуна. То е стълбичка. Раджата изважда от тама, саттвата изважда от раджа, а трансценденталните дейности премахват влиянието на всички гуни, и на трите.
Мантрата те превръща в гопи
Въпрос на Кришна Шакти: Махапрабху оригиналното смирение ли е?
Рамвиджай: Аз не мисля, че Махапрабху е смирение. Махапрабху е комбинация между Радха и Кришна. Те, разбира се, притежават всички качества. Една от ролите, в които се появява Махапрабху е като бхакта на Кришна. В тази си роля Той учи последователите си как да подходят към Кришна. Но е много интересно, Той Своите последователи ги е учил да викат Харе Кришна. Но на какво ги е учил Нитянанда Прабху? Той ги е учел да обожават Махапрабху. Защото Махапрабху е най-красивото проявление на Радха и Кришна, това е когато Радха и Кришна са заедно. И Нитянанда Прабху не е искал да учи хората на това, на което Махапрабху ги е учил. Защото Махапрабху им е казвал: „Мантрувайте Харе Кришна”. А Нитянанда Прабху казвал: „Какво ще мантрувате Харе Кришна!? Чайтаня Махапрабху е тук! Ето го, обожавайте Него!”
Те нямат нужда от смирение. То е за нас. Тези осем стиха, „Шикшащакам’, те са възхвала на святото име. Защото тезата на Махапрабху е „Мантрувайте светите имена!” В първия стих Той казва: „То почиства огледалото на сърцето”, обяснява каква е ползата от мантруването. Казва: „Няма ограничения кога ще го мантрувате, как ще го мантрувате – просто мантрувайте го! В него е цялата сила, всичко е в това свято име! Мантрувайте!” Но в третия стих казва: „Обаче има един проблем. Защо като е толкоз хубаво това свято име, с всички тези ценности в него, способности и т.н. защо не ви се получава?” И там е ключът всъщност. „Трябва да си по-смирен от стрък трева, по-търпелив от дърво. Да даваш уважение на всеки, но да не чакаш уважение за себе си.” И като тръгнеш по този път, в следващите стихове се обяснява какво ще ти се случи. Шридхара Махарадж подробно го обяснява и на моменти не е приятно. Но накрая стигаш до това състояние, което е описано в последния стих. „Кришна, Ти можеш да ме вземеш в прегръдката си. Ти си един женкар, Ти нямаш контрол. Но аз те обичам, защото Ти си моят Бог завинаги.” Мантрата те превръща в гопи. Душата Е гопи. И Махапрабху показва пътя – как тази душа може да стане чиста бхакта на Кришна, как да стане гопи. Тя си е, но как да го открие.
Само си представете това чувство какво е. „Ти можеш да ме прегърнеш. Окей. Ти можеш да ме стъпчеш в нозете си. Окей. Прави каквото искаш. Но аз Те обичам, Ти си моят Бог завинаги. Прави с мен каквото искаш.” И това е крайното смирение. Това е мястото на душата. То почва в Трети стих и завършва в Осми. Но там вече то не е страдание, не е ограничение – това е любовта в крайна сметка. Това е най-красивото в бхакти. И това е, което Радхарани прави за Кришна и Кришна няма къде да отиде. Нейната любов е непреодолима. Той е Абсолют, за Него няма нищо невъзможно. Но Той Радхарани не може да я върне. Не може! Чандравали може да я върне. Не че е лесно, но нея може да я върне. Някой път казва: „Аз не искам кисело мляко”, когато Му предлагат Чандравали. Но Радхарани не може да я върне.
Аз съм Твоя и Ти си мой
И знаете каква е разликата между любовта на двете – как Го обича едната и как Го обича другата. Те са два лагера гопи, и двата лагера Го обичат, и двата са трансцендентални. Тук не говорим за его. И двата лагера Го обичат, но Го обичат в различно настроение. Чандравали казва: „Аз съм Твоя.” Тя е изцяло отдадена на Него, готова на всичко. Пълно подчинение, каквото Кришна иска, каквото си мечтае, тя ще го направи. Но на Него това пълно подчинение не Му е достатъчно. И затова има Радхарани, която казва: „Ти си мой. Аз знам по-добре от Тебе Ти от какво имаш нужда и какво Ти носи удоволствие.” И това е, което Той иска всъщност. Това е прясното мляко. Чандравали е кисело мляко. Хубаво е, но някой път не достатъчно.
Махапрабху в тези осем стиха по таен и мистичен начин дава пътя към лагера на Радхарани. Защото Той Е Радхарани, обвила Кришна. Това прекрасно крайно настроение на екстаза на Радхарани се постига, вървейки по пътя, който Махапрабху е дал. Дори директното обожание на Радха и Кришна не може да доведе душата до това положение, в което тя да стане част от това преживяване, което Те имат помежду си – Радхарани и Кришна. На душата е дадено да го усети, но пътят е много криволичещ, защото тези неща са много интимни. Просто си представете какво означава да се чувстваш по този начин: „Ти можеш да ме прегърнеш, можеш да ме стъпчеш в нозете си. Няма значение какво ще направиш. Ти си моят Бог завинаги. Ти нямаш какво да направиш. Ти си мой.” Това е Радхарани в този стих. „Няма значение, не ме интересува. Може да ме прегърнеш, може да ме върнеш, може да ме стъпчеш – нищо не можеш да ми направиш. Ти си мой!”
Ето под това влияние ние искаме да се запишем.
[1] Учителско-ученическа приемственост
[2] От „Шикшащака”
[3] касти