Предговор от Б.Р.Шридхара Махарадж към „Шри Шри Прапанна Дживанамрита” (Жизненият нектар на отдадените души)

Вечна слава на божествения учител и на Върховния Бог Шри Кришна Чайтаня!

Тъй като душата е частица съзнание, тя е надарена със свободна воля. Ако елиминираме свободната воля, остава единствено грубата материя. Без независимост душата не би могла да напредва от оплитане към освобождение, а окончателното ѝ спасение би било невъзможно. Ала експлоататорският дух е външна, несвойствена за нея сила, привнесен опияняващ интоксикант – заблуда, обгръщаща независимостта ѝ.

Експлоатация, отречение или посветеност

Целите в живота могат да бъдат сведени до три: експлоатация, отречение и посветеност. Най-разпространена е наклонността на онези, които се занимават с това да експлоатират други хора, видове или елементи, за да извличат земно сетивно наслаждение. Те желаят да се издигнат в материално отношение всред настоящото си обкръжение, затова ги описват като „стремящи се към издигане”. По-трезво мислещата класа е открила, че светските амбиции водят до равни по сила и противоположни по посока сурови последици, затова такива хора се заемат с отричане от света в търсене на някакво уравновесено състояние, сравнимо с дълбок сън без сънища. Като не са будни за света, те се надяват да избягнат съпътстващите го следствия и страдания. Тяхната цел е освобождението и затова са познати като „стремящи се към избавление”. Обаче посредством правилни тълкувания на разкритите писания от мъдри монаси като Шри Санатана Госвами, Шри Джива Госвами и Шри Рамануджа, поклонниците на божествеността узнават, че стремежите както на експлоатацията, така и на отречението не само са безплодни, но и вредни за истинското развитие.

Нормалното, пълноценно и щастливо ниво е да се живее в посветеност. Без експлоатация, или вземане на каквото и да било назаем от обкръжението, и без опити изкуствено да се отрече от него, онзи, който се посвещава с искреност, влиза в досег една по-висша и по-фина сфера на живот. С готовността си да дава и служи, той ще попадне в по-възвишено общество и ще се сдобие с подобаващ учител. Духът за наслаждение принуждава човека да общува с по-низшето, за да контролира и да се наслаждава. А духът на отречението подмамва дори учените с „престижното” си превъзходство над експлоатацията. Затова той е по-опасен, точно както полуистината е по-опасна от фалша. Както е трудно да събудиш човек от дълбок сън, стремящите се към избавление могат да прекарат неизмеримо дълго време в клетката на недиференцираното освобождение. Но по-висшето битие ще прикани служенето на онзи, който жадува да се посвети по чист начин, без никаква награда.

Сева – служене, посветеност – това е най-висшето учение на ваишнавската школа, третото ниво на живот, където всяка единица е посветен член в едно органично цяло. В подобна нормална обстановка всички взаимно си помагат един на друг в тяхното служене към центъра, най-висшият получател, върховното същество. Всичко съществува, за да удовлетвори Него; той несъмнено притежава тази квалификация, щом е Абсолютът. Той е главната причина на всички причини и всичко съществува заради Него, за да Го радва.

Концепцията за безсмъртие

Яловата концепция просто за „безсмъртие” не може да ни донесе никакво познаване на позитивната страна, а единствено избавление от негативната. Ако безсмъртие означава „липса на въздействието на смъртността”, какво тогава е позитивното му разбиране? Каква ще бъде природата, движението, прогреса на онова, което е безсмъртно? Без подобно разбиране безсмъртието е просто една абстрактна идея. Нима тъй като не изглежда да проявява симптомите на смъртта, камъкът да е „по-безсмъртен” от човешките същества и в сравнение с него съзнателните създания да са „смъртни”, а безсмъртието да им е завинаги отказано? Каква тогава е позитивната концепция за безсмъртие? Как може някой да стане безсмъртен? Човек трябва да търси органически присъщото си място във вселенския порядък. Не е достатъчно просто да се стремим да намерим разрешение само за негативната страна на живота, която е изпълнена със страдание – раждане, смърт, немощ и болест. Трябва да знаем, че съществува концепция за живота, заради която си струва да се живее. Тази позитивна страна е била почти напълно пренебрегната в религиозния светоглед като цяло.

„Безсмъртието”, изповядвано от школите на Буда и Шанкарачария, не носи в себе си позитивен живот. Техните цели са респективно маха-нирвана и брахма-саюджя. Будистката теория е, че след освобождението не остава нищо. Те жадуват за абсолютно изличаване на материалното съществуване (пракрити-нирвана). А монистичната теория  за освобождение на шанкаритите е да изгубиш своята самоличност, „ставайки едно” с недиференцирания аспект на Абсолюта. Тоест, те се стремят към изличаване в Брахман (брахма-нирвана). Те заявяват, че когато триадата съзерцаващ, съзерцавано и съзерцаване (драшта-дришя-даршана), или познаващ, познаваемо и познание (гята-гнея-гяна) кулминират в една точка, тази триада се унищожава (трипути-винаша) и не остава нищо.

Материалните действия и последици се прекратяват във Вираджа, реката на пасивността, намираща се в най-високия предел на този илюзорен (майика) свят. А над Вираджа е местоназначението на шанкаритите – нивото на „абсцисата”, или недиференцираната равнина на Брахман, назована Брахмалока, намираща се в най-ниския край на духовната сфера. Това са две смътни области на „негативно безсмъртие”. Брахмалока е гранична, „буферна” зона по средата между материалните и духовните светове. Съставена от неизброимо много души, тя е равнина на безсмъртието, лишена от каквото и да било многообразие (нирвишеша). Тя притежава позитивна стойност единствено в смисъл, че е равнина на съществуване, фон (каштха), но в нея не присъства позитивно развитие на многообразното битие (кала). Природата на фона е единна, а изтъканото върху него развитие изисква наличието на множественост с разнообразна природа (кала-каштхади рупена паринама-прадайини – Чанди, „Маркандея Пурана”).

В „Бхагавад Гита” (15.16) е описано променливото (кшара) и неизменното (акшара) съществуване, представящо личното и безличното, развитието и основата, или диференцираната и недиференцираната концепции на битието като цяло. Променливото е представено от множеството въплътени живи същества, докато неизменният аспект е огромният необят на всеобхватния Абсолют, Брахман (8.3). В анализа на светската дейност, най-фината форма на неузрели минали действия, предшестващи сегашната наклонност (на етапа на покълнал разсад) да се греши, е дефинирана (в „Бхакти Расамрита Синдху”, Пурва, 1.23) като непознаваема, неясна и с непроследим произход (кута). Неизменният аспект на Абсолюта като Брахман по същия начин е дефиниран като едноизмерен – недоловимо, неопределено, не притежаващо свойствен цвят, звук или вкус, непознато и непознаваемо, неразбираемо състояние на съществуването (кута). Ала Върховният Бог Кришна се намира както над променливото, така и над неизменното битие и затова е прославен навред из Ведите, както и в целия свят, като Пурушоттама, Върховната Личност (БГ 15.18). Шри Шукадева Госвами твърди, че Кришна е стаен в най-дълбокият и далечен план: Той е навсякъде, Той изворът на всички концепции (видура-каштхая ШБ 2.4.14). Той не може да бъде елиминиран.

Така че „безсмъртието” в имперсоналистичните школи като тези на будистите, шанкаритите и т.н. не предлага позитивен живот. Обаче във ваишнавизма безсмъртието е позитивно, динамично съществуване. Над недиференцирания аспект на Абсолюта като Брахман започва трансценденталното, многообразно битие, още с първия поглед към духовното небе – сферата, известна като Паравйома (ЧЧ, Мадхя, 19.153). Там, разположено в духовната равнина, се намира позитивното царство на Бога: най-напред Ваикунтха, сетне Айодхя, Дварака, Матхура и накрая, над всички останали, Голока. Преминавайки отвъд неясните области на „негативното безсмъртие”, към които се стремят имперсоналистите, преданоотдадениете – ваишнавите – се посвещават на живот на вечно предано служене към Върховния Бог в трансценденталната сфера (БГ 18.54). Въпреки че душата може заблудено да търси мястото си в пропадналото състояние на съществуване, населявайки равнините на експлоатацията и отречението, тя има право на наследството на позитивния живот в царството на Бога. Там, напълно разцъфвайки, тя достига земите на Голока (сварупе сабара хая голокете стхити – „Шри Шри Кришнера Аштоттара-шата-нама”).

Позитивното безсмъртие

„Шри Прапанна Дживанамритам”: амрита означава „неумиращ” или „нектар”, а дживана значи „живот”. Позитивно безсмъртие е възможно единствено за отдадените (прапаннанам). Всички останали неминуемо са смъртни. Само онези, които изцяло са се отдали на центъра, живеят във вечността. Отдадеността е цялостна в своето съвършенство и в неизменната си позиция. При все това, в тази неизменност има разнообразие под формата на прогресивно движение, с други думи, това са забавленията (виласа). Тъй като Върховният Абсолютен Господ е безмерно по-висш както от променливата „смъртност”, така и от неизменната (негативна) „безсмъртност”, Брахман, единствено душите, които са сварупа-сиддха – съвършено установени в своята божествена връзка с Него – са завинаги свободни от недъга на превратностите и смъртността (сварупена-вявастхитих, ШБ 2.10.6).

Трябва да имаме широката визия да проумеем, че сме създадени от по-незначителна субстанция, затова единствено с помощ свише можем да подобрим положението си и да постигнем позиция в по-висшата сфера. Нуждаем се от смирено отношение на служене. Ако се отдадем, повелителният вселенски аспект на Абсолюта ще ни въздигне нагоре до една по-висока перспектива. Той е всевластното абсолютно знание, абсолютното добро – всичко в Него е абсолютно. Намирайки се в състоянието на уязвимост, което преживяваме в този свят, защо въпреки всичко се инатим да Му се отдадем?

Пътят към сферата на трансцендента (адхокшаджа) е дедуктивният или низходящ метод (авароха-пантха). Можем да достигнем абсолютното добро, абсолютната воля, единствено с Негово съгласие. Единствено ако има вяра в абсолютната отдаденост може някой да бъде допуснат в онова царство; това никога няма да стане, ако той се опитва да е експлоататор, колонизатор или монарх там. Никакъв индуктивен или възходящ метод (ароха-пантха), каквито са отречението, йога и т.н. не могат да Го принудят да ни приеме. Единствено онзи, когото Той избере, може да Го достигне („Шветашватара Упанишад” 6.23). Въпреки че най-връхната точка на отречението е липсата на желания или свободата от обсебеност, отдадената душа (шаранагата) по естествен начин не изпитва желания (акинчана, ЧЧ, Мадхя, 22.99). Непривързаността е само негативната страна на отдаването, а над несебичността, преданият отдава себе си на по-висшата същност, което означава пробуждане в друг един свят, в друга една равнина на живот. Такава е позитивната, ваишнавската концепция за живота – да поставим своето истинско аз извън обсега на този свят на погрешното разбиране.

Природата на прогресивната същност е вечно съществуване, знание и красота (сач-чид-ананда). Едно хармонично, органично цяло (адвая-гяна-таттва), съдържащо всички подобия и различия, побрано по невъобразим начин в дланта на Абсолюта (ачинтя-бхедабхеда-таттва). Не съществува анархия в абсолютната власт. При все това откриваме, че милостта стои над справедливостта. Над правосъдието, върховната позиция заемат любовта, състраданието и красотата: „Аз съм абсолютната власт, но съм приятел на всички ви. Знаейки това, никога не бива да се боите.” (БГ 5.29) Това откровение ни облекчава от цялото безпокойство: ние не сме жертви на едно хаотично обкръжение, обкръжението е смислено и грижовно, а главният му надзорник е наш приятел.

Шри Джива Госвами е заявил, че от шестте признака на отдаването, да приемеш закрилата на Бога (гоптритве варанам) е главният, тъй като пълната отдаденост изразява същия идеал. Останалите пет симптома – приемане на благоприятното, отхвърляне на неблагоприятното, вяра в Божията закрила, пълна себеотдаденост, и смирение – са естествени допринасящи помощници, свързани с този идеал (анганги-бхедена шад-видха; татра ‘гоптритве варанам’ еванги, шарана-гати-шабденайкартхят; аняни тв ангани тат парикаратват – „Бхакти Сандарбха” 236).

Отдаване и преданост

Отдаването е основата в света на предаността. То е самият живот и същина. Човек не може да пристъпи в онази земя без отдаденост. Тя трябва да присъства във всяка една форма на служене, а да се стремим към божествено служене без нея би било просто имитация или безжизнена формалност. Целият смисъл на ведическите напътствия е човек да се посвети в служене на Бога. В своя коментар към „Шримад Бхагаватам” Шри Шридхара Свамипада е заявил, че единствено ако практиките на предаността още от самото начало са поднесени на Върховния Бог, те могат да бъдат признати за преданост. Да се опитваме да ги извършваме, пък едва след това да ги предлагаме, не може да бъде чиста преданост (ити нава лакшанани ясях са, адхитена чед бхагавати вишнау бхактих крияте. са чарпитайва сати яди крийета, на ту крита сати пашчад арпйета). Без отдаденост действията ще бъдат примесени с експлоатация, отречение, повърхностна медитация (карма, гяна, йога) и т.н.

По своята природа душата е слугиня на Бога и Той има правото да стори каквото си ще по сладката си воля. Ако, приемайки тази истина, ние се заемем с преданите практики като слушане, възпяване, помнене и обожание, само тогава дейностите ни ще бъдат бхакти. Единствено действията на себеотдадената душа могат да бъдат преданост. Искрената молитва ще ни помогне да търсим помощта на Бога, обаче единствено молитвата в дух на отдаденост може да Го достигне („Шаранагати” 1.5). Пътят на предаността изисква да усилим негативния си статус, за да призовем позитивното да се спусне и да ни прегърне: „Аз съм много нищ, а Ти си толкова възвишен. Ти можеш да ме пречистиш, да ме вземеш и да ме използваш за Своите висши цели. Моля Те, стори го! Иначе аз съм безпомощен и изоставен.” Невъзможно е да Го вземем за затворник в клетката на нашето знание. Единствено методът на предаността може да ни помогне. Във всяко едно отношение Той е възвишен, велик и безмерен, а ние сме толкова нищожни. Неговата милост, Неговото състрадание, любов и благодат са единственият посредник, чрез който бихме могли да се съберем заедно. А вярата е независима в онази сладостна земя, която е толкова висша, че ние пламенно се надяваме и се молим да сме свързани с онова по-висше битие като Негови роби – такава е нашата радостна надежда за бъдещето.

Ролята на Гуру

Кришна не е в нашия обсег, затова писанията и светците винаги ни препоръчват да се обърнем към автентичен божествен учител и към ваишнавите. За да удовлетворим Върховния Бог критерият е да удовлетворим нашия Гурудева; ако Гурудева не е доволен от нас, Богът със сигурност ще е недоволен. В писанията е дадена аналогия, в която Богът е сравнен със слънцето, гуру с езеро, а ученикът с лотосов цвят. Ако езерото се отдръпне, слънцето ще изгори и изсуши лотоса – а лотосът ще се радва на слънцето само докато водата го поддържа и обкръжава. Яся прасадад бхагават прасадо, ясяпрасадан на гатих куто ‘пи; дхяям стувамс тася яшас три-сандхям, ванде гурох шри-чаранаравиндам („Гурващакам” 8): „Покланям се в лотосовите нозе на Шри Гурудева. По неговата милост постигаме милостта на Кришна; без неговата милост сме изгубени. Затова сутрин, обед и вечер медитираме върху него, възпяваме славата на Шри Гурудева и се молим за милостта му.”

Отношенията на ваишнавския гуру към ученика са изцяло милост и тази милост се изразява в неговата воля да сподели богатството си с ученика. Напътствията му са средството за отстояване на тази негова воля, която е служене за удовлетворение на Бога. И чрез служене ние призоваваме милостта му. Чрез настойчивото желание да служим привличаме състраданието му и добрата му воля да ни насърчава в нашите взаимоотношения с висшата същност. Най-напред е отдаването: трябва да му засвидетелстваме изключително уважение (пранипата), инак няма как да се приближим до него. Второ: можем да поставяме своите искрени и съществени въпроси (парипрашна). В дух на отдаденост можем да слушаме посланието на нашия божествен учител, което той отправя към нас от своето почетно място, вясасана. В такава благоприятна обстановка ненадейно могат да ни споходят вярното вдъхновение и насока. И накрая: това да му отдаване служене (севая) ни прави способни да вкусим същината (БГ 4.34).

По инструкция на неговия Гурудева Девариши Нарада, Вясадева трябвало да премине през прогресивно развитие (ШБ 1.5). Нарада е установен в лишената от пресметливост преданост (гяна-шуня-бхакти или гяна-вимукта-бхакти-парамах), а над Нарада е Уддхава, който е установен в изключителна божествена любов към Кришна (премаика-ништхах). Докато човек не достигне до Голока, където е цялостното разбиране за Кришна, всички останали нива могат да бъдат променливи. Обаче не съществува вече промяна когато някой е непоколебимо утвърден във връзката си на служене с изначалния Бог (сваям-бхагаван), Кришна. В хода на повествованието на „Брихад Бхагаватамрита” Гопакумара преминава през Ваикунтха, Айодхя, Матхура, Дварака и накрая достига до Вриндавана. Там специфичната му божествена връзка с Бога стабилно кулминира в приятелство (сакхя-раса). За него предишните стъпала са отминали, макар че за друг постоянната връзка би могла да се прояви на някое от тях. Това са прогресивните стъпала на „позитивното безсмъртие”.

На брега на река Годавари в прогресивно все по-задълбочаващи се планове е било изразено цялостното теологично развитие в разговора между Шри Чайтаня Махапрабху и Рамананда Рая. Позитивната йерархия на божествените взаимоотношения с Бога съществува в прогресивни степени за различните видове предани (кармибхях… ках крити, „Упадешамрита” 10), като всеки тип притежава своя характерна централна връзка (ваикунтхадж… вивеки на ках, „Упадешамрита” 9). В божествената сфера дълбочината и степента на отдаденост могат да се измерят и според науката за вкуса (раса-таттва): умиротворение, настроение на служене, приятелство, родителско отношение и интимни взаимоотношения (шанта-, дася-, сакхя-, ватсаля-, мадхуря-раса) са естествените подразделения, като всяко следващо е с по-фин характер. А още по-високо дори от пряката интимност с Бога е най-възвишеното от целия диапазон предани служения – божественото служене към Доминираната Половина (шри радха-дася).

Според интензитета на отдадеността – до точката, от която няма връщане – може да се измери и качеството на магнитута на постигнатата истина. Вътрешната сладост на истината и нейните безмерни характеристики привличат сърцата на преданите до най-висш предел, до такава степен, че те никога не чувстват никакво удовлетворение от постигането на онова, което всъщност е зенитът на най-висшето им щастие. Във Ваикунтха присъстват само умиротворението и служенето, с намек за приятелство. Ако извършим оскърблението да придадем по-голямо внимание на закона, отколкото на любовта, ще бъдем „захвърлени” надолу от Голока на Ваикунта. Голока е земята на любовта, обитателите там не знаят нищо друго. Заради любовта е и саможертвата, и самозабравата в служенето към Кришна, без никаква грижа за собствената добра или лоша съдба – пълен риск до най-краен предел.

В своята „Бхакти Сандарбха” Шри Джива Госвами определя „Бхагаван”, Върховния Бог, като повече от „Бог Нараяна от Ваикунтха, най-могъщия във всички фази.” Нещо повече, Неговото съществуване, появяване и природа привличат всички да Му служат, да Го обичат и да умират за Него (бхаджания-гуна-вишишта). Толкова прекрасни са качествата Му. Така най-висшето разбиране за Бога е Кришна концепцията и Той може да бъде познат от преданите в Кришна съзнание. Онези, които служат на Върховния Бог и Го обожават според правилата и пресмятанията на писанията, спадат към категорията на Ваикунтха обожанието. Във Ваикунтха, в изначалната концепция на трансценденталното съзнание (адхокшаджа), Богът като Нараяна приема почтително служене в Своята величествена царственост. Ала преданите от най-висш порядък са отдадени изключително и само на служенето към Бог Кришна с най-съкровената си любов и вяра.

Любовта е по-велика от цялата сила и знание

Кришна концепцията на Голока Вриндавана е утвърдена в „Шримад Бхагаватам”, който е най-великата интерпретация на ведическите писания. А Шри Чайтаня Махапрабху е познат като Самия Кришна, слят със Своята най-висша енергия, Шри Радха. Махапрабху Шри Чайтанядева е разкрил ясно, че автентичната интерпретация и смисъл на всички писания е с вяра да ни напътстват към върховната цел – царството на любовта и безусловната отдаденост към централната власт на истината, олицетворена в Бог Кришна като красота и любов. Не властта, а любовта е най-могъщата сила, която привлича всички ни. Съзнателно или несъзнателно, абсолютната позиция е заета от любовта, от обичта. Любовта е по-велика от цялата сила и знание. Тя е истинското удовлетворение вътре в сърцето. Нашето съкровено съществувание копнее единствено за любов, за красота, за нежност – не за знание или за сила. Ограниченото не може да улови безграничното, обаче Безграничният може да стори така, че да бъде познат от ограничения. А когато Безпределният се появява като член на пределните земи, пределното достига най-висшата си печалба. Кришна носи чехлите на баща си и плаче, когато майка Му Го гълчи. Посредством любовта Абсолютният се спуска в пределното.

Във Вриндавана откриваме най-интимния подход на Безкрайния към крайното. Безкрайният идва да прегърне крайното в пълна степен (апракрита), смесвайки се толкова отблизо с пределните неща, че хората не съумяват да доловят трансценденталните божествени характеристики у Бога. Ние, мъничките души, можем да постигнем най-голямото си щастие когато Безпределният идва при нас по най-висшия начин – като че ли е един от нас! Неговият подход е толкова милостив, толкова велик, толкова съкровен и толкова съвършен.

Шри Чайтаня Махапрабху, който е самата сладост и великодушие в едно, открито заяви, че всички ние сме по естеството си роби на най-висшето същество (ЧЧ, Мадхя, 20.108). Ала това е робство към най-могъщата сила на любовта и красотата. Най-голямото щастие е да бъдем използвани по какъвто и да било начин от абсолютното съществуване, познание и красота – да бъдем в хармония с най-висшия център. Никой не е принуден, нито окован, обаче такава е вътрешно присъщата природа на душата.

С вяра в божествената ученическа последователност на Нитя-лила-правишта Ом Вишнупада Парамахамса Аштоттара-шата Шри Шримад Бхакти Сиддханта Сарасвати Госвами Прабхупада, особено вдъхновена от божественото послание в „Шаранагати” на Шрила Бхактивинода Тхакура и съпътствана от автентични Гаудия-ваишнавски творби като „Шри Хари Бхакти Виласа” и „Бхакти Сандарбха”, както и от писанията на други боговдъхновени божествени ученически линии, такива като Рамануджа Сампрадая – тази „Шри Шри Прапанна Дживанамритам” бе съставена, за да осигури на преданите духовна храна и подкрепа. Отдаването е неизбежна нужда в живота на един предан и „Жизненият нектар на отдадените души” ще поддържа и укрепява отдадените души като нектар в техния живот на позитивно и прогресивно безсмъртие.