Шридхара Махарадж, из „Субективната еволюция на съзнанието“

Шри Вишнуприя Деви

Най-напред е умът, манах, зад него е интелигентността, буддхи, а след това душата, атма. Душата е вечно-млада; тя не умира. Душата е вечна, постоянна. Казано е в Упанишадите и в „Гита”: веднъж успеем ли да срещнем душата си, тогава в живота ни настъпва коренна промяна. Тогава със смайване ще разберем: „О, в мен има нещо с такова възвишено качество! В своето невежество аз смятах, че това тленно тяло и този колеблив ум са моето истинско аз. Но материалните сетива и умът са бракониери, те са враждебно-настроени към моето истинско аз. Аз съм душа, аз нямам нужда от всички тези неща. Мога да живея и без тези ненужни материални притежания! Душата не се нуждае от никаква храна, каквато може да бъде намерена всред тази материална равнина. Душата е независима. О, какво чудно съществуване имам аз! Аз съм душа, а природата на душата е толкова благородна, толкова възвишена, толкова добра!” В тази точка настъпва диаметрална промяна на съзнанието и човек се опитва да влезе в тази по-висша област. Духовната реалност е онова, от което се нуждаем. Ние сме души, независими от материята. Изградени сме от неземна същност. Нищо не може да заплаши съществуването на душата – нито атомна бомба, нито ядрена война, нито мълния, гръм или земетресение. Всички проблеми в материалния свят се ограничават до това тяло, което е просто една мърша, една измислена представа за истинския ми аз. Моят истински аз съществува в духовната равнина, на едно по-висше равнище. Ако наистина успеем да се докоснем до тази реализация, да съзрем собствената си идентичност – ако можем да почувстваме вътре в себе си, че душата е независима от материята, тогава в ума ни ще настъпи революционна промяна. Тогава опитът ни да се развиваме в духовния живот става съвсем искрен. В противен случай прогресът ни е съмнителен, под въпрос. Дотогава интелектуално разсъждаваме: „Добре, нека опитам. Чувал съм, разбира се, че духовният живот има добри перспективи; мога да следвам нещо посредством интелигентността си. Нека опитам.” Но в интелектуалната равнина напредъкът е колеблив. Когато достигне до равнината на собствената си душа обаче, човек ще намери самия себе си и ще осъзнае: „Ето ме!” Тогава всички фалшиви концепции, които са били поддържани толкова дълго, ще изчезнат като сън. С всички тях ще бъде приключено и човек ще си помисли: „Започвам нов живот.” Тогава се разкрива една нова надежда за развитие в по-висшата равнина.

Когато това стане, целият свят ще се преобърне в диаметрално противоположна линия и ще видим всичко по различен начин: „О, не желая този материален живот! Сетивата са врагове в премените на приятели. Ако сега се изправя срещу тях, те ще рекат, че мога да имам почтено приятелство с тях и че без тях няма да мога да живея. Но всичко това е измама.”

От осъзнаването на душата, от точката на това чудно познание, човек може да зърне океана на знанието. Той може да започне да вижда онова, което се намира в субективната сфера и да копнее да влезе в досег с тази божествена област. Тогава ще се промени самата насока на неговия живот, ще настъпи пълна промяна в търсенията ни, в стандарта на перспективата ни в живота. А нашето търсене ще приеме конкретна форма в предаността. Така трябва да започнем своето търсене на по-висшата сфера. А как да влезем там? Тя е противоположна на тази равнина на експлоатацията. Тя не е като тази тревожна равнина, която винаги е чуплива, винаги чезнеща, винаги разочароваща, изпълнена с предателства и подлост. Онази божествена равнина е неизменна.